Той е като огромна черна подкова над реката, сякаш паднала от Космоса, с кадри от него започва “Време разделно”
Като студентка открих Източните Родопи, тези, които са малко познати на нас, хората от вътрешността на страната. За мен те останаха най-загадъчната, най-вълнуващата и най-пъстроцветната част от България. Имах възможност да пътувам и посетя различни места и навсякъде ми харесваше, защото красивите кътчета у нас са много. Източните Родопи обаче останаха моят избор. Те са в душата ми, в сънищата ми, в най-голямото ми желание да се връщам там отново и отново. Те са най-топлите ми спомени, там намерих и най-истинските си приятели. Това е край, който поради отдалечеността си от големите градове е по-слабо посещаван и непознат. Там всичко е особено – релефът, климатът, растителността, песента на хората, времето и историята. Те са пълни с тайни и светилища от минали цивилизации.
И така, всичко започна с една задължителна студентска практика. Нарочно споменавам думата задължителна, защото с настъпването на лятото на никого не му е до задължителни неща, включително пътувания, за които не се знае къде ще бъдат и с кого. Това бе практика, свързана с проучвания на археологически обекти в района на язовир “Мадан”, първия от строящата се каскада "Горна Арда". Обектът бе светилище с възраст 6000 г. пр. Хр. Ние, геоморфолозите, една колоритна група от четвъртокурсници, трябваше да работим заедно с колегите археолози. Целта на нашите изследвания беше реконструкция на природната среда, тогава, когато светилището е било обитавано. Затова трябваше да се върнем назад във времето и да разберем каква е била природата в древността.
Така тръгнахме към Източните Родопи за първи път. Трябваше да стигнем до Баните - между Смолян и Ардино, където щяхме да се настаним. Всяко наше пътуване е различно – винаги някой изпуска влака или автобуса, друг губи билета си, догонващият понякога пристига пръв, но не на най-необходимото място, един тръгва на запад, друг на изток, но накрая винаги се намираме.
Светилищата, на които работихме, се намират в меандрите (завоите) на река Арда, до стената на строящия се язовир “Мадан”.
И двете светилища бяха разположени на твърдици - височини,
изградени от по-здрави скали, които реката, понеже не е могла да разруши, е заобиколила и така е образувала изключително красиви меандри. Едната твърдица наистина прилича на остров и сигурно затова се казва Адата (от турски – остров). Реката заобикаля и съседната твърдица (също светилище – Кукуле), като образува s–образни завои. В това място на речната долина е образувано циркусообразното разширение от склоновете на съседните ридове и двете светилища остават в центъра му. Върхът на Адата се вижда отвсякъде, а ехото разнася звука и той се чува много добре. Това вероятно е била основната причина твърдицата да бъде избрана за култово място от древните хора. Подобна роля сигурно е имало и съседното светилище – Кукуле, разположено на западния меандър на реката.
Всичко обаче започна с плаж, банички, изкачване на връх Марковица и много нови запознанства. Ето част от нашия работен дневник от онова време:
В началото бяха баничките!!! След тях – плаж (без удавени!). И докато някои се пържиха и печаха на слънце, само един пишеше докторската си дисертация. Същият уреди в следобедните часове среща с кмета на село Баните. Тя беше интересна – кметът, също като доцента говореше за Средни, а не само за Западни и Източни Родопи, за село Давудьово, за Петър Стоянов и пр. След 17 ч. някои изкачиха връх Марковица (1000 и не знам си колко метра), други – не го изкачиха. На върха двете щурмуващи групи се събраха. Имаше костенурка, стар бук, ударен няколко пъти от гръм, изветрителна кора, заравнена повърхнина. А долу, в Баните, имаше аперитив, вечеря, дискотека…
На другия ден започна сериозната работа. Това са описания, проби, измервания, анализи, обяснения и още – речен чакъл, компаси, пауси, таблици, фотоапарати, кирки, лопати, керамика и всичко онова, с което се занимавахме. За първи път се докосвахме до предмети и пластове, направени и използвани от други хора в други времена. То бе отдавна минало, но съдовете, укрепителните валове и култовите предмети винаги носят духа на времето. А това е вълнуващо, предизвикателно и магическо. Така бавно ме завладя магията на Източните Родопи.
Ние работехме до обед, а следобедите използвахме да скитаме из околностите. Едно от нашите пътувания бе към мястото, чието име отговаря на предизвикателството да поскиташ и да прекараш един ден от живота си там – Дяволския мост на река Арда. Дяволският мост (Шейтанкюприя) е уникален паметник на пътното строителство. Според едни е строен през 1709 г., според други е по-стар. Има предположения, че е римски, други, пък твърдят, че е византийски.Той е трисводест, дълъг 50 м и широк 3,50 м. Върху един от ключовите камъни на централния свод е открит гравиран малък хексагон, наричан “Печатът на Соломон”.
Ако се тръгне нагоре по течението на реката, може да се види уникалната родопска роза и силиврякът.
Тръгнахме към него без да знаем какво точно ще ни се случи и без да предполагаме усилията, гледките и приключението, които ни чакат. Искахме да минем по друг път, не като всички, които отиват до него през село Дядовци. В такива случаи обикновено губим пътеките, маркировката и се озоваваме там, където никой не е бил. Тогава става въпрос за изтока, запада, севера и юга, за това кой ни набута, кой е куцузлията, че никога повече няма да се случи подобно нещо, че няма път и т.н. Така се случи и в този ден. Местен човек ни показа пътека, която трябваше да ни спести трудното минаване през реката и възможността да стигнем до моста за 2-3 часа. Така я изгубихме тази пътека, че четири пъти форсирахме реката, изминахме километри и стигнахме до Дяволския мост за 7 часа, но разбрахме, че път до него няма. Обаче видяхме и преживяхме толкова много неща, които ни стигат за години напред.
Преди моста Арда е тясна и се врязва в здрави скали, невероятно красиви и полирани от водата. Вървяхме по хлъзгащите се скали, прескачахме по едрите валуни, не по желание се къпахме и пресичахме реката. Уморихме се, издрахме се на дънери, дървета и храсти и когато почти бяхме останали без сили, го видяхме - като огромна черна подкова, висяща над реката, сякаш паднала от Космоса в не знам кое си време. Невероятно беше как се появи, сякаш от нищото.
Гледахме го пред нас, продължавахме да се движим, но той сякаш не се приближаваше. Мираж!
Беше наистина Дяволски този мост.
Когато най-сетне стигнахме до него, с удоволствие се качихме и погледнахме отгоре, гледката, която видяхме, ни порази. Водата се разливаше и понеже беше придошла, образуваше голямо водно огледало. В него се отразяваше яркосиньото небе и стръмните скали, по които бяхме минали с толкова усилия. Във водата те бяха станали някак си по-ниски и достъпни. Сякаш мостът ни възнаграждаваше за усилията и желанието ни да го достигнем и ни поглъщаше в своята магия. Нищо в този момент не помръдваше, а той стоеше като огромна преграда на два свята – минало и настояще.
С кадри от моста започва култовият исторически филм “Време разделно”, а негов макет, десет пъти по-малък, има в центъра на Ардино.
Всичко това се случи там, накрая на света, където и слънцето е много слънчево, и зеленото е много зелено, и водата е много синя, и всичко мирише на България и на нас.
