Пиринското село пленява с живописното си разположение, планинската панорама и възрожденските къщи, в които са отсядали Яне Сандански и Гоце Делчев.
В първите метри по пътя към връх Св. Костадин ми се подкосяват краката – жегата, която тегне над село Делчево, е страшна, а стръмният наклон и обраслите с бурени кози пътеки между скалите ми взимат дъха. Но когато стигам горе, гледката на събралите се около току-що накладен огън над двайсет възрастни жени и мъже, панорамата на пиринските върхове и белеещите се чукари на Славянка ми връщат силите и доброто настроение. Както и минаващата от ръка в ръка бутилка с ракия. Отначалото се чувствам като натрапник, дошъл да открадне няколко мига от селското тържество. Но хората са така приятелски настроени, че скоро забравям за притесненията си. Днес е денят преди празника на св. Константин и по стара традиция делчовалии се изкачват на едноименния връх и колят курбан за здраве в името на християнския светец. Странният обичай в Делчево води началото си още от годините на османското владичество. Разказват, че по онова време някакъв влах минавал със стадата си покрай селото, което тогава се казвало Ючдурук (“три върха” на турски) на път за своята кошара край Папаз чаир. Тъкмо когато излизал от селото, започнала да вали едра градушка, придружена с гръмотевици. Тътенът приближавал със страшна сила Делчево и заплашвал да унищожи посевите на селяните. Но в този момент откъм връх Св. Костадин светнала светкавица, разцепила облака надве и бурята подминала селото. Съдбата не била така благосклонна към съседното Добротино, чийто ниви били напълно унищожени, и докато делчовалии имали жито през цялата година, селяните от Добротино ходели за пшеница чак до Дупница. Влахът, който видял какво се случило по време на бурята, отишъл при първенците на Делчево и им казал: “Този връх ви запази посевите, трябва да го осветите – такова добро ви стори.” Така и направили. Оттогава всяка година в деня на св. Константин на едноименното възвишение над селото се прави курбан.
Когато пристигам на върха, кървавата вакханалия отдавна е приключила и хората кротко си приказват, хапват парчета овнешко месо от буркан и пийват домашна гроздовица. Когато ракията свършва, мястото й се заема от възкисело вино, което на свой ред обикаля няколко пъти присъстващите, докато една от жените не подема песента: “От не ядеш, от не пиеш, Иване... Как да ядам, как да пиям, дружино...Сум залюбил малкай мома убава...Яс я любя, тя ме неке, дружино...” Докато трае песента, от съзнанието ми изчезва всичката суета на света и в него остават само звуците от старата македонска мелодия и историята на комитата и неговата кара севда.
Скоро хората започват да слизат обратно към селото и Делчево заживява със своето всекидневие до неделя, когато на площада е големият селски празник. Из тесните калдъръмени улички отново, както всеки ден, плъзват натоварени с дърва и клонки коне, чобаните подбират рано сутрин стадата нагоре по баирите, а възрастни жени с мотики на рамо поемат към нивите си над селото, за да окопаят картофите, боба и цвеклото, които са посели. Аз пък използвам времето, за да разгледам отблизо наредените терасовидно една над друга старинни каменни къщи, покрити с тикли вместо керемиди, и да си поговоря със селяните. Всяка къща в Делчево пази безкрайни истории. В някои от тях навремето са отсядали Гоце Делчев и Яне Сандански. За съжаление в последните години покривите на някои от каменните домове са срутени, а на мястото на паметниците на възрожденската архитектура изникват кичозни къщи и вили, собственост на гоцеделчевски новобогаташи. Времето сякаш е пощадило единствено черквата “Успение на св. Богородица”, построена преди повече от век и половина.
Макар че навремето в Делчево са живеели към 800 човека, сега в селото няма млади хора. А ако има, те или са разведени, или са се пропили, както казват останалите тук старци. Хората тук живеят доста скромно. Те рядко купуват нещо от града. Повечето неща си ги произвеждат сами – картофите, доматите, месото, млякото. На особена почит са козето мляко и сирене. Спомените ми подсказват, че то мирише доста силно и не е особено приятно. “Няма такова нещо” – разубеждава ме бай Коце, при когото съм на гости този следобед, докато сръбва айрян от подквасено козе мляко. “Само есенно време, когато козите се пръчат, им мирише млякото.” Под нас се чува блеенето на няколко малки козлета, две от които на следващата сутрин вече ще са заклани, одрани и изпечени за именния му ден. Но това е част от кръговрата на живота и в Делчево курбаните са нещо съвсем нормално. Или както казва местният касапин, 73-годишният бай Кольо: “Боднеш го, па му вземеш душата. Какво толкова? Аз колкото брави съм заклал, толкова косми по главата нямам.” И на следващия ден – събота, се убеждавам, че той наистина е на “ти” с касапския занаят – няколко ярета и агнета стават жертва на острия му нож. След което настъпва най-неприятната част от ритуала – дрането и чистенето на животното. В този момент няма по-щастливи същества на света от кучетата и мухите. Бай Кольо вижда гримасата на лицето ми и, докато се почесва по тила, философски отбелязва: “Ако ще яхаш магарето, ще му миришеш и пръднята.” Без съмнение, добре казано.
В неделя пък, още от 4 часа сутринта, в двора на черквата на бавен огън врат четири огромни опушени казана с курбан-чорба. Докъм десет часа, когато попът приключва със службата, курбанът е сварен и той го поръсва със светена вода за здраве. Изведнъж преддверието на Божия храм се изпълва с народ – всеки мъкне или буркан, или празна тенджера, или пластмасови съдини, за да си сипе от курбана. Скоро в казаните не остава нищо. Тогава идва ред на хората и танците на площада, на пиршествата по терасите на старинните къщи и на гърменето с пушка из корията за адета на тая пуста македонска кръв!
В този ден, както и през цялото време, откакто съм в Делчево, не мога да се отърва от покани за гостуване и почерпки. А хората са толкова сърдечни и гостоприемни, че не мога да откажа на никого, за да не го обидя. Така всекидневието ми заприличва на един безкраен гуляй, в който главните действащи лица са лютата ракийка, печеното агнешко и салатите. И всеки повтаря: “Хайде, хапни, де, хапни! Не си ни душманин, я!” Стара традиция в Делчево от времето на комитите е, когато дойде гост, да му сипеш и да ядеш с него, за да види, че не искаш да го отровиш и не си му враг.
Вечерно време обикновено прекарвам в кръчмата, където винаги звучи македонска музика, разредена от кавгата на няколко подквасили се прилично с ракия делчовалии. Освен като стимул за бистрене на политиката, пийването в този класически хоремаг е и повод за разправяне на всякакви небивалици. В Делчево има доста ловци, но сред тях може би най-колоритен е бай Пешо Ловеца – местният Барон Мюнхаузен. “Аз на вечер по 7-8 лисици съм утрепвал” – хвали се авджията ветеран, който за всичките 28 години, в които е бил ловец, е убил над 1800 лисици, безчет вълци, мечки и елени, както и най-големият картал на Балканите, който можел да вдигне във въздуха цяла овца, а крилото му било дълго 1,70 метра. Него дори змиите не го закачат. Той им бае седем свещени думи: “Земя землю полюб карач разтривач постирач коляч”, след което може да ги лови с голи ръце. Но магията се разваля в момента, когато убиеш змия. А бай Пешо е убил с “мартинката” си бая змии. Между тях имало дори такива, които редовно смучели навити от вимето на крави и кози от селото. Въобще ловните му подвизи нямат край. Но пък и често разбунват духовете на почерпилите се делчовалии и заради тях стават разправии в хоремага. Цялото село знае как бай Пешо ловял лисици на гюмето (чакалото) до Делчовската река. Известно е, че лисиците се ловят през зимата, защото през лятото кожата им е изтъняла и проскубана. Но бай Пешо разказва как, за да си свети в тъмното, слагал на мушката си по една “блещулка” (светулка), а зимата, разбира се, светулки няма. Ето и една друга негова култова история: “Стоя аз на Катър Мандра с пушка, заредена напред, а каишката провиснала надолу” – разправя бай Пешо. “Добре, ама кучетата усетиха някаква сърна и почнаха да лаят. Сърната, като се уплаши, и се надяна на каиша, та отнесе пушката на 100 метра.” “Абе защо така лъжеш, бай Пешо?” – обажда се някой. “Не лъжа, вър’ питай Ваньо Наума.” А Ваньо Наума е бившият селски лекар, който е починал преди няколко години. “Вър’ ти го питай, да те е...”, и се почва нескончаем и неразрешим спор за истината и лъжата. Уви, преди няколко месеца старецът е продал пушката си вече и се е отдал на тихите радости на пенсионерския живот. От което цяло Делчево е загубило малко от своя колорит.
Полезна информация
Транспорт
Село Делчево се намира на 9 км от град Гоце Делчев. Освен с автомобил до селото може да се стигне и с безплатния бус, който е предоставен от общината за нуждите на селото. Той тръгва всеки понеделник и петък в 8 ч. сутринта и в 14,30 ч. следобед от Гоце Делчев, а в 8,30 ч. и в 15 ч. – обратно от Делчево за града.
Настаняване
За съжаление в селото няма никакви условия за нощувка. За сметка на това, в Гоце Делчев има няколко много приятни хотела, където може да се настанят туристи. Сред тях може би най-атрактивен е “Маламовата къща” (тел.: 0751/ 29136), където цената на двойната стая за вечер е 36 лв. с включена закуска, а единичната стая е 25 лв. Той се намира в реставрирана старовремска постройка до историческия музей на града. В съседство с “Маламовата къща” е и току-що реставрираният хотел “Неврокоп” (тел.: 0751/ 26950; 0751/ 61240), където нощувката за единична стая е 24 лв., двойната стая е 36 лв. на вечер, а апартаментът – 48 лв. Също в центъра е и третият приятен хотел, който екипът на “Пътешественик” препоръчва на своите читатели – хотел “Христов” (тел.: 0751/ 29113). Цената на двойна стая тук е 30 лв. на вечер.
Ресторанти
В Делчево всеки ден с отворени врати е местната кръчма, която е, както и преди сто години, своеобразният селски парламент на селото. Това е идеално място да се пийне едно малко под звуците на традиционна македонска музика. Но в кръчмата освен на празници трудно може да се намери нещо за хапване. Затова по неволя туристите ще трябва отново да обърнат изпълнен с надежда взор към съседния град Гоце Делчев. Тук изборът е наистина голям, но все пак има няколко заведения, които заслужават особено внимание. Освен механата в “Маламовата къща” може би с най-добра кухня и обслужване в Гоце Делчев са ресторант “Ванина” (тел.: 0751/ 23111) и механа “Баджанаците” (0751/ 22513).
